Една от легендите на женския ни баскетбол Диана Дилова-Брайнова навърши днес 70 години. Тя е родена на 1 ноември, 1952 г. Състезателната й кариера преминава в столичния Локомотив, с който е носител на Купата на България през 1971 г. Осем години е неизменна част от националния отбор, с който е носител на сребърен медал от Олимпийските игри в Москва през 1980 г. и бронзов – от Монреал’76. Има и сребърен и бронзов медал от европейски първенства.

Диана Дилова-Брайнова продължава да е близо до баскетбола и днес, като в момента е президент на Локомотив София. Навръх празника си тя даде и специално интервю за BGbasket.com, в което говори за най-незабравимите си моменти и състоянието на българския баскетбол.

- На такава кръгла годишнина правите ли си равносметка за изминалите години и постигнатото до момента?

- Да ви кажа честно, не съм си правила такава, защото смятам, че има още доста неща, които бих могла да направя в бъдеще. Може би се надценявам, но каквото е рекъл Господ.

- Защо решихте да се занимавате с баскетбол преди години, когато направихте първите си стъпки?

- Спортът винаги е бил в кръвта ми, преди баскетбола се занимавах с лека атлетика, но той определено ме привлече повече и не съжалявам. Най-добрите ми приятелства са оттогава. С всички, които съм започнала да тренирам, до днес се виждаме и можем да разчитаме една на друга.

- Можете ли да отличите някой по-незабравим момент в кариерата си?

- Двете Олимпиади определено. Колкото и да е смешно, може би по-незабравим беше бронзовият медал в Монреал, защото беше първи – първо участие на женски баскетбол на Олимпийски игри, първи трепети, нещо подобно на първата любов.

- Какво Ви мотивира толкова години и носи ли Ви баскетболът все още същите емоции, както преди?

- Който се е занимавал веднъж с баскетбол, просто го прави винаги. Няма отказване от баскетбола. Много са различни обаче нещата сега. Може би на игрището емоциите са по-силни, но пък острани се вижда по друг начин всичко и определено също ми носи емоции. За съжаление не са такива нещата, каквито ги искам, но винаги съм с надеждата, че ще вървят към по-добро.

- Какво най-вече искате да се промени?

- Искам да виждам повече успехи, особено в женския баскетбол. Говоря не само в Локомотив София, а изобщо, защото женският ни баскетбол е не на крачки, а на километри назад от времето, в което аз бях състезателка. Всичко трябва да се промени и в държавата като цяло. Тя трябва да започне да гледа много по-сериозно на спорта и да не се обръща внимание само на индивидуалния. Там се постигат по-лесно успехи и по-лесно се печелят медали, много по-лесно се финансират един или двама, които да стигнат до Олимпийски игри и да спечелят медал.

Но за да има силен колективен спорт, без значение дали баскетбол, футбол или волейбол, вече трябва нещата да са на друго ниво. Трябва да има едно много силно вътрешно първенство с много силни отбори. Това означава, че и държавата трябва да финансира, а не този отбор е намерил спонсор тази година и става първи. Има шест женски отбора в цяла България. Монтана има спонсор и са много добри. Стара Загора има спонсор и ако Монтана не е първи, ще са те. Останалите, които нямат, се чудят какво да правят. Трябва да се намеси държавата и да започне да финансира.

Не може да има шест женски отбора в България. Това е смешно. В годините, когато аз играех, първите осем отбора в А група се борехме за медал. Сега шестият носи някакви точки на клуба, но какво от това? Децата имат желание да играят. За съжаление Националната спортна академия бълва специалисти, които не искат никога да бъдат треньори. То и няма такава професия в България. Треньорите са или преподаватели в обикновени или спортни училища, или са назначени в спортната школа. Не съм чувала за професия треньор, в баскетбола поне няма.

- Какво си пожелавате за празника – както за Вас, така и за българския баскетбол?

- За себе си пожелавам да съм жива и здрава и както и много пъти сме говорили с приятели – да съм на краката си и да мисля с главата си. Да са живи и здрави семейството, децата и внуците. За баскетбола си пожелавам да стигне до тези върхове, където бяхме ние от моето поколение, а защо не и повече. Всички бихме се радвали наистина.

източник: https://www.bgbasket.com/